Питър С. Бийгъл

„Последният еднорог“ – редом с „Приказка без край“ и „Реквием за Хомо сапиенс“ – ме е създал такъв, какъвто съм. Той е сияел и трептял край мен и в най-дълбоката тъма. Припомнял ми е, че великите герои се нуждаят от велика скръб и бреме, инак половината им величие остава незабелязано. И че не мога да направя истинска магия, ако пожертвам нечий чужд дроб – че трябва да изтръгна собствения си. (И да не чакам да си го получа пак.) Бил е мой спътник, моя песен, родител и дете...

Но си остават само думи. За истинска магия ще ви трябва еднорог...

(Питър... ти _как_ успя?...)

Предложил: Калин М. Ненов

Има усещания, които са ми близки. Разказва се за търсене, за пътуване, за справяне с трудности в един безкраен свят, за тоя начален тласък, сила на волята или мотивация го наречете, който, пословично, бил най-трудното нещо в едно начинание, но ако го имаш, нищо не можело да ти се опре. Има и неща, които ме дразнят. Когато героите губят надежда и престават да се борят, нещата се нареждат. Някак си. Магия. И не на последно място, това все още е единствената книга на Бийгъл, която не ме е отегчавала някъде около 2/3-ти след началото...

Предложил: Виолета Румянова Кецкарова